Забележителната възрожденска фамилия Блъскови, която излъчва няколко учители, свещеници и книжовници води началото си от Клисура. Бащата Рашко Блъсков е роден през 1819 г. в Клисура. Той е едни от реформаторите на българското училище. Учителства в с. Дълбоки, Черковна, Провадия и Силистра. През 1864 г. основава сп. “Духовни книжки за поучение на всяк християнин”, редактор на списанията “Училище” (Букурещ), “Славянско братство” (1877-78), “Наставник за учители и родители” и на в. “Нова България” (1876). Съставител, преводач и редактор на редица учебни помагала, събирач на народни умотворения. Активно сътрудничи на редица периодични издания - “Цариградски вестник”, “Дунавска зора”, “Общ труд”, “Градинка”, “Дунавски лебед” и др. Автор е на “Автобиография” (1880). Умира през 1884 г. в Шумен.

Първородният син на Рашко Блъсков –Илия, е роден в Клисура на 9.02.1839 година. Първоначално учи при баща си в Провадийско, а след това в Силистренско. Продължава учението си в Браила, където изучава гръцки и френски език. По примера на баща си той дълги години работи като учител. Започва още 17-годишен в Силистренско, а след това се установява в Шумен, където остава до края на живота си. Определена е заслугата на Илия Блъсков за създаването на едно от първите читалища в страната - читалище „Напредък” в Шумен през 1869 г.

Книжовната дейност на Илия Блъсков е многостранна. Освен че пише разкази и повести той се заема и с превеждане на произведения на европейски писатели и заедно с баща си и брат си издава списанията „Училище”, „Духовни книжки”, „Градинка”. В същата посока той продължава да работи и след Освобождението, когато създава внушителна поредица „Ред книжки за прочит на всекиго”. Над двадесет години той създава календари, оформени във вид на брошури, съдържащи разнообразни четива. В българската възрожденска литература Илия Блъсков оставя ярка следа с издадената през 1862 г. първа българска повест „Изгубена Станка” и последвалата я през 1870 г. „Злочеста Кръстинка”, които намират място във всеки възрожденски български дом.

Умира през 1913 г. в Шумен.

Христо Данов е роден на 27 юли 1828 г. в Клисура. Още 6-годишен постъпва в клисурското килийно училище. Продължава образованието си в класното училище на Сава Радулов в Панагюрище, а после в Копривщица при Найден Геров и Йоаким Груев. От 1850 г. започва да учителства – първо в Стрелча, после в Перущица, а след това в Пловдивското епархийско училище. Първата си книга – календарчето „Старопланинче”, издава през 1855 г. Христо Данов се връща в родния си град през 1856 г. и открива класно училище. По време на двугодишния му престои е построена сграда за мъжко училище, открито е девическо училище, издръжката им е поета от училищно-църковното настоятелство, организирана е поща между Клисура и Пловдив. След като напуска родния си град Данов се занимава изцяло с книгоиздаване.

Още през 1857 г. Христо Данов заедно с двама свои съграждани основава в Пловдив „Дружествена книговезница” – първото българско предприятие за издаване и разпространение на книги. Постепенно дружеството прераства в книжарница и издателство. По-късно то се преименува на „Книгоиздателство Христо  Г. Данов и сие” и открива клонове в Русе, Велес, а след Освобождението в София и Лом. За отпечатване на своите книги Данов използва печатници в Белград, Будапеща, Виена.

През 1878 г. създава собствена печатница в Пловдив. В нея са отпечатани първите документи на новата власт, както и първият общобългарски вестник „Марица” – най-крупното следосвобожденско дело на Данов.

Цели 65 години Христо Данов се занимава с книгоиздаване. За това време за издадени над 1000 книги и около 900 помагала.

Като общественик Христо Данов е оценен  по достойнство. Пловдивчани го избират за свой кмет през 1897 г, а през 1900 г. става почетен член на Българското книжовно дружество (БАН).

Умира на 11 декември 1911 г. Погребан е в съборната църква „Св. Богородица“ в Пловдив.

Марко Балабанов е роден на 14 март 1837 г. в град Клисура в търговско-абаджийско семейство. Начално образование получава в родния си град, после учи в богословското училище на о-в Халки, с финансова помощ на заможни български търговци като Д. Гешоглу, Тъпчилещов. Благодарение на щедрия им жест, той успява да замине и да запише право в Сорбоната в Париж през 1863 г., а по-късно да специализира в Хайделбергския университет. От 1870 г. работи като адвокат и журналист в Цариград и взема участие в създаването на независимата Българска екзархия. След потушаване на Априлското въстание с Меморандум до европейските столици и техните правителства се отправя българска делегация – Марко Балабанов и Драган Цанков. След Освобождението Балабанов е пръв министър на външните работи у нас.

Д-р Димитър Калевич е роден през 1845 г. в Клисура. Той е един от първите ученици на Христо Данов в новото класно училище в града. През 1871 г. защитава дисертация в Парижката медицинска академия. Упражнява лекарска практика в Румъния до 1877 г. През Руско-турската война е дружинен лекар в румънската освободителна армия. След Освобождението е един от основателите на Александровската болница (сегашната Медицинска академия), първият български психиатър и дългогодишен началник на психиатричното отделение при същата болница. Член е на Държавния съвет през 1882 г,. на Висшия медицински съвет през 1887 г. и дългогодишен директор на фелдшерското училище в София. Участва в Сръбско-българската война. Умира през 1922 г.

Никола Караджов е роден през 1841 г. в Клисура в семейството на заможен търговец и абаджия. Баща му като богат търговец в Цариград участва в борбата за църковна независимост и е един от най-доверените хора на Иларион Макариополски. Начално образование Никола Караджов получава в родния си град, после учи във френския колеж Бабек край Цариград, след това в Загребската гимназия и за две години в духовната академия в Загреб. През 1869 г. се завръща в родината и е назначен за учител в Пловдивското епархийско училище. След няколко години поема търговската кантора на баща си. През 1876 г. представлява клисурци на събранието в Оборище. Там е избран за секретар и за член на комисията, която определя реда на въстанието. Връщайки се от Панагюрище Никола Караджов е в Копривщица и става свидетел на превземането на конака и преподписва Кървавото писмо. След потушаване на въстанието отива в Копривщица, а оттам заедно с Панайот Волов и Георги Икономов поема към Балкана. Там попадат на потеря и на 3 май 1876 г. Никола Караджов намира смъртта си в местността Равна река, прикривайки другарите си.

Андон Балтов е роден на 17 януари 1849 година в Клисура, получава началното си образование в родния си град, а после постъпва в Пловдивското епархийско училище. Няколко години работи като книговезец в книжарница Христо Данов. Балтов е един от най-пламенните следовници на Левски в Пловдив. Член е на Пловдивския революционен комитет. Взема участие в Старозагорското въстание, а след потушаването му се укрива за известно време в Карлово. Завръща се в Клисура, за да участва в подготовката на новото въстание. Заедно с Никола Караджов представлява клисурци на Оборище. След събранието е изпратен с Иван Джуджев от апостолите в Цариград, за да достави оръжие. Преждевременното обявяване на въстанието осуетява мисията им. Поради невъзможността да се върнат, от Цариград се прехвърлят в Одеса. Оттам се отправят в Румъния, после – в Сърбия. Включва се като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. Когато се обявява Руско-турската война, постъпва в българското опълчение, V дружина, 3 рота. Участва в боевете на Шипка, където за храбростта си е произведен в офицерски чин. След Освобождението на страната Балтов остава да служи в редовете на младата българска армия. През 1885 г. като майор участва в Сръбско-българската война. Умира на 28.ІІ.1918 г. почти напълно забравен от съвременниците си.

Христо Попов е роден през 1852г. в Клисура. Учи в местното класно училище, после в гр.Котел. Три години учителства в с. Градец, а от 1875г. в гр. Клисура. Активен участник в подготовката на Априлското въстание. Хр. Попов заедно с Петър Павурджиев първи  се срещат с апостолите Волов и Бенковски  в Павурджиевия хан и полагат клетвените слова, с което се дава началото на подготовката на въстанието в Клисура.  В дните на въстанието се сражава като десетник на позициите на „Пресвета”. Арестуван и задържан в Пловдивския затвор, откъдето е освободен със застъпничеството на европейски дипломати.

След Освобождението заема редица отговорни постове: Околийски началник на Чирпан, Пещера, Казанлък и Бургас , секретар на Медицинския съвет, Ревизор във Военното министерство. Автор е на книгата "Град Клисура в Априлското въстание"  изд . 1926г. съдържаща подробен разказ за историята на града преди и след паметната 1876г. Книгата е използвана и като източник на информация от Ив.Вазов за събитията в Клисура при написването на романа "Под игото".

Хр. Попов умира на 20.07.1932г. в София.

Христо Драганов е роден през 1855 г. в Клисура. Активен участник в Априлското въстание. Сражава се като десетник на позицията „Хумник”. След въстанието успява да се добере до Румъния и се установява в град Александрия. С помощта на своя съгражданин д-р Калевич започва работа в колониален магазин. На 9.V.1877г постъпва в българското опълчение – ІV дружина, 4 рота, от където е уволнен на 14.VІ.1878г. По време на Сръбско-българската война се включва в Севлиевската доброволческа дружина като четник. По нататъшния му живот е свързан с учителската професия. Започва в Карлово, минава през Клисура и завършва в Севлиево, където умира през 1934 г. Като виден общественик Христо Драганов бива издигнат и за училищен инспектор, а в последните години и като инспектор в Министерството на търговията.

Нейчо Калъчев е роден през 1835 г. в Клисура. Типичен балканджия - як, широкоплещест, с широко лице, черни мустаци и дебели надвиснали вежди, под които гори силен поглед. На младини Калъча отива в Одрин като е овчар. Носи се легенда, че там убива турчин, който крадял от стадото. След тази случка се връща в Клисура. Става пандурин (стражар) в конака. През 1867 г. каймаканинът в Карлово му възлага задача да убие турчина-разбойник Поряз Имам от Рахманларе (днес с. Розино), който бил страшен и неуловим. Точната ръка на Калъча ликвидира разбойника.

През пролетта на 1876 г. Нейчо Калъчев е един от най-активните членове на клисурския революционен комитет– лее куршуми в Старата църква, става куриер на организацията, придружава Панайот Волов при пътуванията му между Клисура и Копривщица. Заедно с Караджов и Балтов е упълномощен да присъства на събранието в Оборище. Там охранява клисурските представители.

В дните на въстанието се сражава като стотник на позицията „Зли дол”. Успява да убие двама байрактари на Тосун бей – водача на башибозуците, което всява паника сред тях и за известно време спира нахлуването им в града. Това дава възможност на част от клисурци да се изтеглят в планината, с което значително се намалява броят на жертвите.

След погрома на въстанието Нейчо Калъчев се крие в Копривщица, Клисура, Сопот, Карлово и Пловдив и по този начин дочаква Освобождението. В свободна България  продължава старата си длъжност – стражар.. Умира в родния си град на 18 март 1905 г.

Иван Танков Козарев – Боримечката е един от най-атрактивните образи в романа „Под игото" - огромният исполин, който изрева от скалата на Зли дол, за да предупреди съселяните си за първия експеримент с черешовото топче.

Иван Танков е син на козар и баща му го оставя неук, затова той също пасе кози или ходи за дърва в гората. Проявява се със залавянето на две мечета и оттогава се прочува с името Иван Боримечката.

Още на 19-годишна възраст Танков се жени за съгражданката си Гина. Раждат им се няколко деца, от които оцелява само роденият след въстанието най-малък син Петко.

По време на въстанието  Боримечката е 24-годишен. Макар и неук той се е среща с членовете на революционния комитет, от които получава нареждания за изнасянето на черешовите топчета при позицията „Зли дол”. След разгрома се скита три дена из планините заедно с други двама въстаници. На 1 срещу 2 май 1876 г. тримата се промъкват посред нощ в Копривщица, но на другия ден са заловени от войниците на Хафъз паша. На 15 август 1876 г. софийският съд осъжда Боримечката на вечно заточение. Изпращат го в цариградски затвор, заедно с други въстаници от Копривщица и Клисура. Там Боримечката лежи до 14 ноември 1877 г., когато го натоварват на кораб и го отвеждат в крепостта Сен Жан д'Акр или Акия в Палестина. Крепостта по това време е препълнена с български заточеници. За разлика от повечето, които оцеляват, Боримечката не доживява своето освобождение. Здравето му е силно разклатено от дългия престой зад решетките, окован с тежки вериги, и на 19 януари 1878 г. той умира.

Автори: ИМ Клисура и Н. Николов